Меракът на Аманда

– С каквото се захванеш, става – ухили се леля Севги и дългият ѝ зъб проблесна под сбръчканата горна устна. – Късметът май те обожава, Аманда, красавице моя.
Аманда Петкова Веселинова въздъхна дълбоко. Бяха я кръстили на главната героиня в един от първите сапунени сериали след промените. Майка ѝ Гичка – добронамерена, романтична дебелана, отгледала седем деца в мърлявата им неизмазана къщурка в края на гетото, твърдеше, че името означавало „заслужаваща любов“. Само че цяла година нито любовта, нито късметът я спохождаха.
– Нищо такова, лельо Севги – оплака се на кварталната гадателка. – Тъкмо обратното…
– Хммм – замислено изхъхри старата и подсмръкна силно, за да потисне надбягващите се в гърлото ѝ храчки. – И таз добра. Разкажи ми всичко, моме, и недей да криеш от добрата си леля Севги!
– Нали знаеш, че започнах работа в оная фирма, с компютурите.
– И какво работиш там, девойче? – заинтригувано попита леля Севги, почеса провисналия венец, в който отчаяно се беше вкопчил дългият ѝ жълт зъб и се оригна с дъх на попара.
– Е, какво, какво – чистачка… Нали знаеш, че не ги разбирам много аз компютурите.
– Е, хубу де, хубу – махна с ръка леля Севги. – Работа нали си имаш? На топло си. Какво още мрънкяш?
– В началото на годината бате Махмуд го блъсна каруца. Март месец племенника ми Седефчо го нахапаха кучета. През април друг мой племенник – Иванчо, на Иван Горския дето го кръстихме, ходил с една тайфа до града в мола и охраната го била, щото се крил в тоалетните и влезнал да гледа без билет в киното…
– Е, ама те твойто семейство са все келеши, ма душа – напомни ѝ внимателно леля Севги. – Кажи с теб какво става?
– Харесвам го, лельо, влюбена съм.
– В кого, ма, джанъм?
– В един от меринджеите на фирмата. Знаеш ли какъв е висок и хубав? И голата му глава тъй ярко блести на светлината на лампите в офиса. Интелигентен, възпитан, винаги поздравява.
– Тъй ли, ма? Виж ти, сигурно и парички има. – Очите на леля Севги грейнаха от алчни искри.
– Има той, има…
– Ами покажи ги тия крака! Завърти го туй дупе сладко!
– Тъй, тъй, като минавах край него с парцала, завъртях гъза, дръпнах чорапа, ама гумения чехъл се съдра, та паднах и си навехнах глезена. И кофата обърнах, с мръсната вода. Едва не ме уволниха.
– Ха-ха-ха! – изграчи леля Севги като гарван с ангина. – Сега ще я оправим таз работа. Ще ти забъркам един еликсир, да му сипеш в кафето и до нова година, на банго Васил, ще се чуди в кой клозет да те напъха, за да ти бръкне под полата…
– Толкова ли е лесно? – зачуди се Аманда.
– Тъй ами. Око от жаба ми трябва, крак от паяк, мустак от бременна котка и кръв от гъсеница, а аз съм имала в бурканчето тука…
– Ех, че хубаво! – зарадва се Аманда и плесна с ръце. – Сполай ти, лельо! Ама как да ти платя?
– О-о-о, тя нека да стане работата, да му докопаш ти на оня меринджей портофейла, пък хубаво ще ми платиш.
Аманда си тръгна щастлива. Навехнатият крак още я наболяваше, но сърцето ѝ пееше… пееше една от романтичните балади на Софка Маринова.